сряда, 30 септември 2009 г.

За животните с любов?

Прочетох тази, тази и тази статии и се замислих за някои неща. Най-вече, за това, че аз (според някои от коментиращите) съм безсърдечен убиец-психопат. Да, убивал съм и пак ще убивам щом се наложи. Убиването е част от закона на джунглата - убий, или ще бъдеш убит. И тъй като не искам аз или някой от близките ми да свършим като 85 годишната баба Гена - ще убивам.


Но май-трябва да започна от малко по-рано. Бях на 15, когато в родния ми Пловдив извърших първото си убийство. Тогава както се прибирах пеша към къщи бях нападнат от четири от тези толкова милички на кварталните пенсионери животинки - злобни помияри, които пазеха територията си (към която очевидно се числеше целият тротоар. По онова време имах страх от кучета, защото злобната овчарка на един побъркан комшия беше успяла да наплаши всички деца от квартала и да ухапе поне по веднъж всички без мен (не случайно носех прякора "Катерицата" - в момента в който оня звяр се появеше на хоризонта, бях способен да накарам Джеки Чан да се изчерви от срам и да позеленее от черна завист за умението ми да се озовавам за част от секундата на някое по-височко местенце). Та както си вървях спокойно, се озовах срещу озверялата глутница от четири помияра, които имаха очевидното желание да закусят с части от мен. Аз обаче тия части много си ги обичам, и нямах никакво желание да ги предоставя безвъзмездно на тия мили животинки. Успях да опра гръб в едно дърво, плюх си на кубинките и раздадох справедливост. В резултат две от псетата бяха доволно мъртви, а другите две - порядъчно наритани. Тогава се изправих срещу още по-опасния звяр, наречен "изкукал пенсионер". Докато още треперех от адреналиновия шок, някакъв дядо ме положи с бастуна си по гърба, бълвайки такива псувни, че всеки порядъчен софийски ватман би извадил бележник да си води записки по това невиждано изкуство. Естествено не му останах длъжен (поне във вербално отношение), и му предложих най-учтиво да иде на майната си, освен ако не гори от желание да последва любимците си на оня свят. Тази случка изцери страха ми от кучета - показа ми, че съм способен при нужда да се справя с тях дори и с голи ръце.

Година-две по-късно рецидивирах - отново убих по изключително мъчителен за жертвата начин. Въпросната нищо не подозираща жертва се нахвърли върху колелото ми, докато аз най-нагло се возех на него. Опита се да захапе глезена ми, и беше толкова изненадана от факта, че той може да се вдигне с такава неподозирана скорост, че вместо него, захапа педала на колелото ми. Разбира се същия тоя глезен не закъсня да се стовари с цялата ми тежест върху невинната муцуна на животното, причинявайки му кошмарно главоболие, а на мен - весело търкаляне с велосипед между краката. Тук обаче имах преимуществото, че далеч не за първи път се търкалях с колело, а явно кучето още не можеше да се освести от удара. Понаритах го още малко, и го довърших с едно паве в главата.

Третата случка беше вече в София. От известно време имах навика да нося винаги в себе си газов пистолет, защото нерядко подобни гадинки се бяха опитвали да ми покажат колко много ме обичат (във вид на обяд), и само се надявах патроните PV Supra да вършат толкова добра работа, колкото се говори по оръжейните форуми. Бях решил да пробвам да ходя на работа с колело, защото ми беше писнало от задръстванията на Раковата покрай строежа на метрото. Докато се измъквах от Дървеница две полудомашни сладурчета скочиха върху мен. За нещастие изскочиха измежду паркираните коли и нямах време да реагирам, така че ме събориха и започнаха неистово да се опитат да откъснат парчета от маратонките ми. Честно казано не знам как успях да извадя пистолета и да изпразня пълнителя по тях. Те разбира се с квичене се изнесоха по-бързо от бит циганин, но с не по-малка скорост и викове "Убиец! Садист!" се приближиха две бабички. Озъбих им се и им съобщих, че следващия път, когато тия гадни псета ме доближат ще използвам бойни патрони (благословена да е оръжейната им неграмотност), след което ще обърна пистолета и по тях. Повече тия псета не се появиха из района (чувал съм, че от много близо газовите патрони нанасят поражения, които водят до бавна и мъчителна смърт - искрено се надявам това да е случая), а и оставена храна около близките входове вече не видях.

Освен споменатите вече случки, имаше и един случай, в който най-добрият ми приятел имал наглостта да се прибира пеш от Младост 1 към Студентски град посред нощ. Местните псета решили да го научат на уважение, в резултат на което той беше принуден да се барикадира в един вход и да ме извика по телефона да го прибера с колата.

Приятелката ми има психоза след подобно нападение от кучета в ЖК Модерно предградие. Цяло чудо е, че тя самата не е пострадала, защото докато аз съм стокилограмово говедо и мога да се справя с няколко псета и с голи ръце, тя е дребно, крехко и нежно момиче, което няма и 50 килограма. В момента избираме квартира, като заради този неин придобит страх не търсим в иначе приятни и изгодни квартали, но изобилстващи с кучета.

И така, аз съм убиец. Убивал съм и ще убивам. Правя го защото тия, които би трябвало да убиват не го правят и ме поставят в условията да се налага да браня живота и здравето си с голи ръце или с оръжие. Но вече взе да ми писва и съм на път да започна безогледно прочистване на тази сган, заради която ми се налага да мъкна половин кило желязо на кръста. А може би наистина трябва да почнем от изкуфелите ненормалници, които хранят тази паплач.

В заключение искам да уточня нещо - не мразя кучетата по принцип. Напротив - имал съм стрхотно приятни изживявания с кучета (не мои, защото аз не бих отделил от времето си за да разхождам всяка сутрин/вечер куче), но мой близък приятел преди време си изкарваше пари докато учеше като разхождаше кучето на негов познат бизнесмен - едър красив ризеншнауцер, с който сме си играли и сме се забавлявали адски много. Винаги съм обичал и съм се радвал на добре възпитаните животни. Но когато трябва да избирам между своя живот и този на четириногите - винаги ще избера своя.

Животът ми свършва

Не наистина де, само че вече и за мен ще важи репликата "Get a life". Като един истински геймър, фен на ролеви игри и Star Wars фанатик, не виждам как ще подмина новото отроче на Bioware - Star Wars: The Old Republic. Това ще е (според всичкия хайп) най-доброто MMORPG досега.

Показателен е факта, който се споменава в едно интервю с разработчиците - всяко NPC ще е озвучено с уникален глас. Това е просто едно от свидетелствата за перфекционизма на Bioware, които вече имат зад гърба си близки до сърцето на всеки ролеви фен шедьоври като поредиците Baldur's Gate, Neverwinter nights и разбира се Star Wars: Knights of the Old Republic.

На сайта на играта все още няма посочена дата на пускането и, но упорито се твърди, че ще е през втората половина на Октомври (т.е. има само 2-3 седмици до тогава.). В момента играта е във фаза open beta, за която записвания се приемат тук. Ето и пуснатия вече трейлър.

понеделник, 28 септември 2009 г.

Тиймбилдинг

Тази събота ходих на първия си истински тиймбилдинг. В старата ми фирма също правехме тиймбилдинги, но реално това, което се случваше бяха тиймдринкинги. Иначе казано шефът ни водеше на кръчма и падаше якото плюскане и къркане. То не че е лошо, но се губи идеята на самото сплотяване на екипа, защото в такива кръчмарски сбирки всеки се събира с хората, с които така или иначе е близък, и така и може да не се запознае с някои хора от фирмата.
Сега тиймбилдингът ни беше организиран от фирма ЕйчВижън, като според мен те се справиха блестящо (съдейки по личната ми степен на удовлетвореност)


Първото нещо, което ми направи добро впечатление беше разделянето по отбори. То беше направено като всеки си изтегляше плик, в който имаше име на човек и цветна лента за съответния отбор. Така всеки трябваше да издири човека, и да му предаде лентата. Беше удобен момент да се запознае човек с хора, с които не е разменял и една дума. По-късно, когато отборите бяха вече оформени, се видя, че са формирани колкото се може "по-шарено" от различните отдели и екипи. В моя отбор например нямаше нито един човек, с който да съм разменил повече от едно "Здравей" за четирите ми месеца във фирмата.

След като се разделихме по отбори дойде време на първата игра. В нея всеки отбор разползгаше с трасе, дълго около 20 метра, в началото на което имаше туба с вода, в средата - голяма купа, а в края - мензурка. Всеки отбор разполагаше с по двайсетина сламки и шест лъжички. Целта на играта бе да се пренесе максимум вода до мензурката, като между тубата и купата можеше да се пренася само с помощта на сламките, а между купата и мензурката - само с лъжички. Всеки можеше да носи колкото си иска лъжички, но само по една сламка. Тук пострада и отборът, който пренесе най-много вода - няколко пъти бяха предупреждавани да ползват само по една сламка, и накрая бяха санкционирани с една точка. Нашият отбор беше на второ място, като заради санкцията на първите, в края на играта бяхме с равен брой точки.

Втората игра си беше силова - дърпане на въже. Тъй като отборите бяха пет, то имаше пет въжета, вързани за метален обръч. Всеки отбор имаше "врата", оформена от две флагчета, и целта беше да изтегли обръча през своята врата. Теглеше се три пъти, като всяко теглене носеше точка. Един човек нямаше право да участва в повече от едно теглене, но тъй като нашия отбор беше най-малоброен (имаше хора, които не бяха дошли на тиймбилдинга) ни беше позволено в третото теглене да участват хора и от предишните за попълване на бройката. В първото теглене събрахме възможния максимум физическа сила на отбора - бяхме най-едрите представители, и закономерно победихме. Във второто теглене пуснахме най-слабичките сред момичетата ни, като предварително ги бяхме инструктирали да следят кога някой отбор започне да надделява. В този момент те трябваше да започнат да дърпат настрани, така че обръчът да мине не през вратата, а между две врати, като по този начин никой нямаше да вземе точка. Планът беше приложен успешно. При третото теглене вече бяхме поизморени, тъй като бяхме дърпали по веднъж и не можехме да смогнем да изтеглим другите, така че отново "изкривихме" тегленето. В крайна сметка тези стратегии доведоха до това, че само нашият отбор взе точки от тази игра и поведохме в крайното класиране.

Третата игра беше логическо-познавателна. Трябваше да подредим по важност списък с предмети, ако се намираме на спасителна лодка, на 1800 километра от най-близкия бряг. Познатите позиции бяха сравнително малко, но близките бяха много (например вместо на 5-то, сме сложили даден предмет на 6-то място). Тук отново имахме най-много точки и смея да твърдя, че до голяма степен това се дължи на мен.

След тази игра вече бяхме изгладнели като ято лешояди на диета и се втурнахме към ресторанта, където ни чакаше обилната шведска маса. Тук трябва да вметна две забележки за ресторанта - някои кюфтета бяха недопечени, а поръчките от бара се изпълняваха кошмарно бавно - за една бира трябваше да чакам около половин час.

Четвъртата и последна игра беше на една полянка на около километър и половина встрани. Там бяхме посрещнати с по една купчина багаж за всеки отбор, като условието беше за 45 минути да издигнем кръчма в духа на една от пет нации. Нашата нация беше Русия. В багажа имаше сгъваема шатра, малко талашитени плоскости, пирони, чук, трион, самовар, руски книги, две ушанки, руско знаме, бутилка водка, маринована риба, черен хляб и хайвер. За нула време издигнахме шатрата, сковахме барплот, наредихме украса, назначихме барман, сложихме двама от най-яките за мутри пред бара и започнахме съчиняване на приветствена реч. Оказа се, че никой от отбора не говори както трябва руски, и се опитвахме да сглобим нещо що-годе смислено от останките от някогашното си учене на руски език в училище. В крайна сметка се получи нещо колкото безсмислено, толкова и забавно (за съжаление не мога да го цитирам), с което посрещнахме представителите на другите отбори. Оценяването на баровете се извършваше вече не от организаторите, а от самите участници - всеки гласуваше кой бар е харесал най-много, като обаче нямаше право да гласува за бара на своя отбор. След големи уговорки (и подкупване с водка ;) ) се оказахме втори, което означаваше, че в крайното класиране сме на първо място, на две точки пред вторите.

Резултатът - един приятно изморителен ден, много нови запознанства, много забавни случки. Дано скоро има пак такива събития.

петък, 25 септември 2009 г.

За лошите навици

Всеки ги има. Някои са безобидни на вид, други откровено вредят на здравето, трети са вредни за джоба, но безспорно всички са трудни за изкореняване. Аз самият имам изключително грозния навик да гриза ноктите си като съм нервен или ми е скучно. Твърде често изобщо не се усещам като го правя, а съм наясно, че за страничен човек това може да е не просто грозно но и гнусно. Опитвал съм (и продължавам да опитвам) да се преборя с този навик, но пустата привичка е по-трудна и от пушенето. Него пък го спрях след 10 години тровене, но и до днес има моменти, в които имам чувството, че дробовете ми изгарят за цигара.

Какви лоши навици имате вие и как се борите с тях?

Неграмотни драскачи


В днешния брой на "Новините днес" видях заглавието от снимката. Непростимо е журналист и редактор да са неграмотни.


четвъртък, 24 септември 2009 г.

ЖП модели

ЖП моделите ме привличат от съвсем малък. Още като малко дете мечтаех за електрическо влакче, което да щъка по релсите. Само че не ми беше достатъчно просто да се шматка напред-назад, а исках и стрелки, гари, семафори, светофори, автоматични бариери... Странното е, че не бях виждал повечето от тези неща, но бях убеден, че би трябвало да може да се направят. Как - нямах представа, все още не бях грабнал поялника. За съжаление нашите нямаше откъде да ми купят влакче и само въздишах по тези, които виждах у мои приятели - донесени от СССР, ГДР или някъде другаде.

Преди известно време попаднах на един форум, който беше посветен именно на тази моя детска мечта. Накупих си релси, локомотиви и вагони и почнах да им се радвам. Твърде бързо обаче разбрах, че не съм избрал подходящия за мен мащаб - ТТ (1:120) беше прекалено дребен за моето късогледство, така че реших да премина към по-едър мащаб. Избрах HO (1:87) по няколко причини - от една страна е един от най-популярните мащаби (ако не и най-популярния), така че в него се предлага най-голямо разнообразие от локомотиви и подвижен състав. От друга страна - нещата са по-големи от тези в ТТ, но все пак - не прекалено големи, за да се чудя къде ще ги побера. Все пак често локомотивите дори в този мащаб са по-дълги от една педя, а един от най-малките възможни радиуси на завой е 36 см, което означава, че за обратен завой е нужно почти метър разстояние. От трета - този мащаб е доста близък до често срещаният при стендовите модели 1:72, така че неща предвидени за него също биха могли да се влязат в употреба.

За разлика от повечето моделисти у нас, които са влюбени във II и III епоха - времето на властване на парните локомотиви и прохождането на електрически и дизелови, аз обичам по-модерните неща от IV и V епоха. Не че не оценявам достойнствата на красивите парни машини и украсените вагони, просто обичам модерно изглеждащите машини, защото ми напомнят за истински пътешествия по света.

В момента малко по малко насъбирам колекция от локомотиви и подвижен състав, като обмислям идея за макет с една или две гари, много стрелки, мостове, бариери и какво ли не още...

Противно на навиците си, този път планирам отдалече и внимателно за да съм подготвен за всички проблеми, които биха могли да възникнат около този макет. Всъщност най-големият проблем, на който съм измислил два варианта за решение, но все още не съм избрал окончателното, е липсата на място. В момента живея на квартира, която представлява двустаен апартамент, в който освен мен живеят приятелката ми и съквартирантът ми, така че мястото е доста ограничено. От друга страна - днес сме тук, утре - не се знае къде, така че трябва да съм готов при нужда да транспортирам този макет. Това ме накара да избера може би най-сложния вариант за макет - модулен. Едното решение, което съм измислил, е макетът да се състои от еднакви по размер модули, които в прибран вид да се поставят един върху друг и да оформят нещо като гардероб. Недостатък на това решение е, че е необходима голяма прецизност на изработката на модулите, така че винаги да съвпадат. Освен това се налага всеки път като искам да използвам макета да разчиствам място и да го сглобявам. Второто решение е модули, закрепени по стената на стаята. Това решение позволява да се използват много дълги маршрути (нещо, което обожавам), не изисква толкова голяма прецизност при изработката на отделните модули, позволява модулите да не са еднакви по форма и размери, не се налага постоянно да се сглобява и разглобява (и съответно не се амортизира от това), но пък така макетът не е защитен от прах и повреди, винаги е изложен на показ, и най-лошото - може да е не повече от 50-60 сантиметра широк, тъй като иначе ще коства твърде много място. Макар 50 сантиметра от макета да пресъздават 43 метра от реалността това ограничава броят на коловозите, които може да има една гара, ограничава обема на хълмове и планини по макета, ограничава и сградите, които биха могли да се сложат.

Все още обмислям и претеглям плюсовете и минусите на двата варианта и времето ще покаже кой ще избера.

Фейсбук

Това чудо е една от най-големите зарибявки. Честно казано нямам никаква представа защо всяка сутрин първата ми работа е да погледна страницата с действията на хората от списъка ми с контакти. Просто се чувствам сякаш денят ми няма да започне ако не знам кой какви тестчета е правил и какви линкове иска да сподели. За който иска - ето ме и мен: http://www.facebook.com/mayvena?ref=profile

вторник, 22 септември 2009 г.

Нещо като увод...

Здравейте и добре дошли на моя блог. Може би ме познавате, а може би не. И в двата случая обаче вероятно тук ще откриете неща, които не сте знаели за мен. Всъщност не обичам блогове - никога не ме е блазнила идеята да чета писанията на някой си. Аз самият обаче явно съм от хората с малко по-изявено его и обичам да занимавам останалите със собствената си (не твърде скромна) персона. 





Всъщност нямам намерение да отегчавам никого с писанията си на тема какво съм ял на закуска (който го интересува - закусвах двойка топли гевречета, от лелята, която ги продава на спирката на трамвай 20 срещу Халите - винаги като минавам оттам сутрин парят), а възнамерявам да посветя този блог на многобройните си хобита. Така или иначе ако ме познавате вероятно е покрай някое от тях. Ето някои от нещата, които правя за удоволствие:


Настолни ролеви игри. Може би сте чували за "Dungeons and Dragons" - това е една от най-известните ролеви игри, но далеч не единствена. Така или иначе аз играя именно нея и производните и като "d20 Modern", "Star Wars d20" и т.н. Ако не знаете какво е настолна ролева игра - ще поразкажа по-подробно в някой следващ пост.


Компютърни игри. Обожавам хардкор RPG-тата като "Fallout", "Baldur's gate", "Planescape: Torment" и т.н. Фен съм и на походови стратегии, като фаворити са ми "Civilization" (нарочно не уточнявам коя - харесвам всичките), "Heroes of Might and Magic" (отново всички), първите две части на поредицата X-COM - "UFO: Enemy unknown" и "X-COM: Terror ftom the deep", както и римейка на първата от тях - "UFO: Aftermath". Рядко се случва да харесам някой екшън или състезание, но все пак мога да оценя добрите като "Half Life", "Half Life 2", "Need for speed: Underground" и "Need for speed: Underground 2"


Еърсофт. Представлява екстремен спорт донякъде подобен на пейнтбола, но и различаващ се по доста неща. Подробности за това що е еърсофт можете да намерите на официалния портал на еърсофта в България - http://www.airsoftbulgaria.com. Разбира се в по-нататъшните ми постове ще пиша повече по темата.


Модинг или модифицирането на компютърни кутии и компоненти. Понякога означава създаването изцяло на кутии и аксесоари за компютри. Към момента съм завършил една кутия, замразил съм други проекти, имам идеи за още... когато им дойде времето ще има материали за всички.


Хардуер. Интересувам се от всякакви хардуерни новости и обичам да чопля из "червата" на компютъра.


PHP, Delphi, C++, MSSQL и MySQL програмиране. Пиша код, мисля бази, после трия всичко и почвам отначало... Абе творчески процес :)


Разбира се гледам и филми (екшъни, трилъри, фантастика...), слушам музика (реално всичко без чалга, но наблягам на пауър, хеви, готик и симфоничен метъл), чета на килограм (когато има какво)...


Мащабен и ЖП моделизъм. Обожавам да изработвам миниатюрни копия на света около нас. В стендовия моделизъм предпочитам мащаб 1:35, а в железопътния - H0 (1:87).
Всякакви "направи си сам" проекти - ремонти по дома, по колата, изработване на какво ли не...


Това са някои от моите хобита, на които посвещавам значителна част от времето си. Останалата част от деня ми се разпределя между работата и приятелката ми (най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми).


За начало е това - очаквайте включване скоро.