четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Страх от мрака

Тъй като от доста време нямам възможността да седна и да напиша нещо смислено за блога, ще използвам един стар трик - ще публикувам нещо, писано преди много време, но все още непубликувано тук. Става дума за един мой разказ, писан преди повече от 10 години. Надявам се да се хареса.

======================================================

Страх от мрака

Вървях замислен по тъмните пловдивски улици. Докато се прибера ми оставаха още около пет-шест километра. Естествено не ми се ходеше пеша, но нямаше друг начин - автобусите отдавна бяха спрели, а както обикновено нямах пари за такси. Видях отражението си в една тъмна витрина - разрошен младеж, със сливащи се с мрака дрехи. Помислих че трябва да се обръсна, за да заприличам пак на човек...

Продължих нататък. Наближавах Централна гара и естествено циганките-проститутки заподсвиркваха. Отдадох им чест със среден пръст и продължих...

По "Вазов" се препънах на няколко места, теглих няколко благословии на общината и продължих...

Страхът сграбчи душата ми с ледените си пръсти. Нямам представа откъде се появи. Започна някак невинно, като най-обикновени тръпки разхождащи се нагоре-надолу по гръбнака ми докато минавах покрай "Безистена", и близо до "Джумаята" вече бях на косъм от паниката. Казах си наум: "Я стига, откога те е страх от тъмното!" и за да си вдъхна смелост си затананиках първата песен, която ми дойде на ум. Оказа се "Fear of the dark" на Iron Maiden. Много успокояващо, няма що! С треперещи пръсти извадих цигара и успях да я запаля чак от четвъртия опит. Дръпнах веднъж, но от ужас гърлото ми се беше свило на топка и се задавих. Кашлицата ме изтръгна от обсебилото ме вцепенение и първата ми реакция беше да се огледам. Някакво движение в един от крайпътните храсти привлече погледа ми. Секунда по-късно усетих полъха на вятъра, който беше раздвижил храста. Вече вървях надолу по течението на Марица, покрай Водната палата. Идващата насреща кола ме заслепи, но бях много доволен, че виждам нещо нормално. Когато колата отмина мракът се сгъсти още повече. Тръпките, лазещи по гърба ми се усилиха. За пореден път си казах че трябва да си оправя колелото, защото от доста време не беше в движение.

Една спасителна мисъл премина през ума ми - да хвана такси и когато стигнем да го помоля да изчака докато се прибера да взема пари. Естествено в съответствие със закона за всеобщата гадост щом ми трябваше такси такова нямаше. Спомних си една фраза от "Кукла на верига" на Алистър Маклейн. Там героят казваше че когато някой го следи той изпитвал някакво гъделичкащо усещане между плешките си. Установих, че тръпките по гърба ми са съсредоточени именно между плешките и инстинктивно се озърнах. Там естествено нямаше никой, но аз отново си спомних за "Fear of the dark" - веднъж се опитвах да съчиня български текст за нея. В него се казваше:

Понякога, кога вървя във мрака
Усещам нечий поглед аз
Усещам аз, че някой чака
Във късния среднощен час

Аз също чувствах нечий поглед върху гърба си. Естествено нямаше никой, но усещането за нечие присъствие беше все по осезаемо. Затичах се. Чух стъпки различни от моите. Ехо? Най-вероятно да, но все пак спрях и се ослушах. Нямаше нищо. Въпреки, или може би по-скоро именно заради това напрежението в мен растеше. Имах чувството че мога да режа въздуха на парчета. Затичах отново и пак чух това "ехо". Спрях, но този път то не заглъхна, а се усилваше. Определено това бяха стъпките на тичащ към мен човек. Вече не тичах леко. Носех се със всички сили. Буквално летях. Само едно нещо ме успокояваше донякъде - винаги съм бил отличен спринтьор. Дробовете ми горяха. Насрещният вятър влизаше в очите ми и от него в тях избиваха сълзи. Повече нямах сили. Краката ми бяха като от олово, но просто от чист инат все още се движех...

И тогава усетих кожената ръкавица върху лицето си и парещата болка отстрани на врата си. Кръвта избликна като фонтан. С последните искри на съзнанието си помислих: "Сънната артерия. Жертвата изпада в безсъзнание след три секунди и умира след пет..." Всичко потъна в мрак...

- И ти ли? - чу се глас. Другата сянка се приближи и ги погледна. - Аз свърших по същия начин. И пак по новия път край Марица. Но до Херон и без това има бая време...

И другата сянка заразказва...